Новини

Джон льо Каре: Исус е имал само 12 шпиони и пак единият е бил двоен агент

Джон льо Каре

© Скрийншот, YouTube

Джон льо Каре

p:first-of-type::first-letter { float: none; font-size: 17px; line-height: 1.42em; padding: 0; } ]]> “Той, безспорно, беше гигантът на английската литература, който определи облика на ерата на Студената война и смело казваше истината в лицето на властимащите в следващите години”.

Това заяви Къртис Браун – литературен агент на Джон льо Каре, обявявайки кончината на писателя.

Роден като Дейвид Джон Мур Корнуел на 19 октомври 1931 г., Льо Каре е легенда в света на шпионските трилъри. Псевдонимът му е още от времето, когато работи за британските разузнавателни служби. Автор е на над 20 романа, като повече от половината от тях са екранизирани. Носител е на литературните награди “Едгар”, “Джеймс Тейт Блек Мемориъл”, “Гьоте” и др.

В края на 50-те години Льо Каре служи две години в британското контраразузнаване, след което се премества в разузнаването MI6, където работи още четири години.След пенсионирането си се посвещава изцяло на писателската си работа.

Припомняме ви няколко крилати фрази на аса на шпионския трилър и публикуваме откъс от “Екипът на Смайли” – последната част на трилогията му “Карла”.

В първо лице от Джон льо Каре:

“Исус Христос е имал само 12 шпиони и пак един от тях е бил двоен агент.”

“За съжаление, слабите унищожават силните.”

“Обществото не се интересува от последствията на една сензация.”

“Понякога нашите действия са въпросите, а не отговорите.”

“Идеологиите нямат сърце.”

“Ако виждаш света толкова мрачен, колкото аз го виждам, трябва или да се смееш, или да се застреляш.”

“Фактът, че можеш да направиш само малко, не е извинение да не правиш нищо.”

“Любов е всичко, което можеш да предадеш. Предателство може да има само ако има любов.”

“Да гледаш как книгата ти се превръща във филм е като да видиш как волът ти става на кубчета бульон.”

Из “Екипът на Смайли” от Джон льо Каре

Купете

Завръщането на мистър Джордж Смайли от не съвсем установеното му пенсиониране биде предизвестено от две привидно несвързани събития. Първото се случи в Париж, и то през жаркия месец август, когато парижани по традиция зарязват своя град на милостта на палещото слънце и ордите в натъпканите туристически автобуси.

През един от въпросните августовски дни, а ако трябва да сме по-точни – на четвърти, точно в дванайсет на обяд, докато църковен часовник отбелязваше часа непосредствено след звънеца от близката фабрика в прословут навремето си с масовото присъствие на бедни руски емигранти квартал, набита жена накъм петдесет години с пазарска чанта в ръка се измъкна от мрака на стар склад и се понесе с обичайната си енергичност и целеустременост по тротоара по посока на автобусната спирка.

Улицата беше сива и тясна, с пуснати кепенци на магазините, с два-три почасови хотела и многобройни котки. И по нея, неизвестно защо, цареше необичайна тишина. Складът не беше затворил за сезона на отпуските, тъй като в него се съхраняваха бързоразвалящи се стоки. Жегата – замърсена с автомобилни газове и неосвежавана и от най-слаб полъх на вятъра – я удряше отдолу така, сякаш излизаше от асансьорна шахта, но по славянските ѝ черти не беше изписано никакво страдание.

Нито облеклото ѝ, нито телесната ѝ конструкция бяха предназначени за подобен горещ ден: беше съвсем ниска, а и дебела жена, та ѝ се налагаше да си помага при вървене с въртеливи движения на ханша. Достойната ѝ за монахиня черна рокля не се отличаваше нито с талия, нито с каквато и да било друга особеност, с изключение на тънката бяла дантелена якичка и поддържания от гръдта ѝ голям метален кръст – протъркан от пипане, но непритежаващ никаква реална стойност.

Строгият ритъм на леко насочените навън напукани обувки отекваше от закепенчените сгради. Напълнената от ранни зори охлузена чанта придаваше на тялото ѝ лек крен към десния борд и подсказваше, че не е свикнала да носи тежък багаж. Но в нея имаше и нещо весело. Белите ѝ коси бяха струпани на кок и само изплъзналото се палаво кичурче се вееше на челото ѝ в ритъма на полюляващата се походка. От кафявите ѝ очи бликаше безразсъден смях. Над войнствената брадичка устата ѝ изглеждаше готова да се разсмее на мига, със или без повод.

Купете

Щом стигна до спирката, жената остави чантата на тротоара и с дясната си ръка заразтрива задника си точно там, където се срещаше с гръбнака – жест, към който напоследък прибягваше често, макар и, общо взето, без полза. Все повече я дразнеше липсата на облегалка към високото столче в склада, където сутрин работеше като проверител. “Дявол”, измърмори по адрес на мъчещата я телесна част. А след като я разтри, протегна назад черните си лакти, та заприлича на готвеща се да отлети градска врана. “Дявол”, повтори. Но изведнъж усети, че я следят, извърна се рязко и огледа изотдолу извисилия се зад гърба ѝ едър мъж.

Нямаше друг освен него не само на спирката, а и по протежение на цялата улица. Дотогава не беше разговаряла с него, но лицето му вече ѝ беше познато: едно такова едро, неуверено, изпотено. Видя го вчера, забелязала го беше и предния ден, а нищо чудно – и по-предишния – Господи, та това ли ѝ е работата, да помни кого кога вижда!

През последните три-четири дни слабохарактерният почесващ се великан се беше превърнал в придатък към улицата, независимо дали чакаше автобуса, или киснеше на тротоара пред склада; да не говорим, че беше взел да попада в някаква конкретна категория, макар да не ѝ идеше наум коя точно. И той като повечето парижани напоследък ѝ приличаше на traqué – преследван. Много страх излъчваха лицата на такива хора, а и по походката им личеше, че не смеят да се поздравят един друг. Сигурно и другаде е така, успокояваше се.

Купете

А на всичко отгоре вече на няколко пъти беше усетила, че и той май се интересува от нея. И се беше запитала дали пък не е полицай. Градската ѝ нахаканост я подтикваше направо да го попита. Че е от полицията, личеше както от мрачната му стойка, така и от петната пот по сакото му и от напълно излишния шлифер, преметнат под лакътя все едно е стара униформа. Можеше пък да е за добро: крайно време беше полицията да се усети и да предприеме нещо по отношение на епидемията от дребни кражби, които от няколко месеца я влудяваха в проверителската ѝ дейност.

Непознатият обаче не само я наблюдаваше от известно време, но и в момента я гледаше втренчено отвисоко.

– За мое нещастие страдам от гърба си, мосю – сподели му най-сетне тя на бавен френски с класическо произношение.

– И болката ми е несъразмерно голяма за малкия ми гръб. Да не сте случайно доктор? Остеопат?
После, като го огледа изотдолу, ѝ мина през ум, че може и самият той да е болен, поради което шегата ѝ да е съвсем неуместна. Челюстта и шията му блестяха мазно, а в бледите му очи се четеше сляпо маниакално самовглъбяване. Все едно погледът му минаваше през нея, насочен в някакъв лично негов си проблем.

На езика ѝ беше да го попита: “Да не сте случайно влюбен, мосю? Да не би жена ви да ви изневерява?”, и дори беше готова да го вкара в най-близкото кафене и да му поръча чаша вода или билков чай, но той неочаквано се извърна и погледна зад гърба си, а после, над главата ѝ, огледа улицата и в обратната посока. Това пък я наведе на мисълта, че наистина се бои от нещо; че не е само traqué, ами чак се е вцепенил от страх; значи, можеше и изобщо да не е полицай, а крадец, макар, както прекрасно си даваше сметка, разликата често да беше незначителна.

– Нали вие сте Мария Андреевна Остракова? – попита я внезапно онзи, сякаш самият той се плашеше от въпроса си.

Зададе го на френски, но тя усети, че и на него не му е майчиният език, а правилното произношение на името ѝ, включително и с бащиното, моментално ѝ подсказа какъв е произходът му. Инстинктивно долови напевния тон, произвеждан от характерните движения на езика в устата, а след това, с непростимо закъснение и жегване под лъжичката, осъзна що за човек има пред себе си.

– Дори да съм, вие пък кой сте, по дяволите? – контрира го тя свъсено, с навирена брадичка.

Той направи крачка напред и по този начин подчерта докрай абсурдната ръстова разлика помежду им, а и засили внушението, създавано от гадната му физиономия. На гледащата го отдолу Остракова ѝ стана ясно, че е не само слабохарактерен, но и страхлив. Запотената му брадичка беше замръзнала в гримаса, разкривената му уста трябваше да подсказва колко е силен, но така и не успяваше да замаскира неизлечимата боязън. Май се стяга да извърши героизъм, мина ѝ през ум. Или престъпление. При такива хора не може и дума да става за спонтанни действия.

– Родена в Ленинград на осми май хиляда деветстотин двайсет и седма година? – попита непознатият.

Сигурно му беше отвърнала с “да”. Впоследствие не можа да си спомни точно. Но забеляза как уплашеният му поглед се вдигна и се впери в приближаващия се автобус. Как го обзе почти паническа нерешителност. И усети – буквално в проява на ясновидство, – че той се кани да я блъсне под колелата му. Вместо това обаче той зададе следващия си въпрос на руски, с резкия тон на московски чиновник:

– През хиляда деветстотин петдесет и шеста година са ви разрешили да напуснете Съветския съюз, за да се грижите за своя съпруг – предателя Остраков? А така също и с други цели?

– Остраков не беше предател – прекъсна го тя. – Той беше патриот. – Инстинктивно грабна пазарската чанта и стисна дръжката.

Непознатият се направи, че не чу възражението ѝ, и повиши глас да надвика грохота от автобуса:

– Остракова, нося ви привети от Москва, от дъщеря ви Александра, но и от определени ведомства! Налага се да си поговорим за нея! Пропуснете този автобус!

А автобусът беше спрял. Кондукторът я знаеше и протегна ръка да поеме чантата ѝ. Непознатият сниши глас и добави ужасната вест:

– Александра има сериозни затруднения и се нуждае от майчината ви помощ. Кондукторът я подканяше да се качи с престорената рязкост, която помежду им минаваше за шеговит тон:

– Хайде, майче! Много е жега за любов! Давай чантата и да вървим! Неколцина пътници се разсмяха; някой възмутено се провикна: “Цял свят ли ще я чака тая бабка!”. Усети как непознатият се мъчи нескопосано да я хване за ръката, като борещ се с копчетата на рокля несръчен ухажор. Отдръпна се рязко. Опита се да каже нещо на кондуктора, но не успя; отворената ѝ уста сякаш беше забравила как се говори. Можа само да завърти глава. Кондукторът я подкани повторно, после разпери ръце и вдигна рамене. Обидните подвиквания се умножиха: “Ама че бабичка! Насвяткала се като курва още от обяд!”.

Замръзнала на място, Остракова гледаше подир отдалечаващия се автобус, чакаше зрението ѝ да се проясни и сърцето ѝ да успокои лудия си галоп. Сега пък аз имам нужда от чаша вода, рече си. Със силните мога и сама да се оправя. Опазил ме Бог от слабаците.

Тръгна, накуцвайки силно, към кафенето подир непознатия. Точно преди двайсет и пет години си беше счупила крака на три места при свличане на въглищни маси в лагера за принудителен труд. И ето че днес, пак четвърти август – нямаше никога да забрави тази дата, ужасните думи на онзи пробудиха наново у нея усещането, че е премазана.

Теодора Дидова
Теодора става редактор на Датата след дълги години работила в различни сфери на новинарската и дигиталната индустрия.