Новини

Добрият човек никога не реже възела, а се учи да го развърже

Силата на романа "Захарното дете" е в инструкциите как да запазиш духа си свободен

© “Точица”

Силата на романа “Захарното дете” е в инструкциите как да запазиш духа си свободен

p:first-of-type::first-letter { float: none; font-size: 17px; line-height: 1.42em; padding: 0; } ]]> Текстът е препубликуван от рубриката на “Тоест” – “На второ четене”. Тя е за книги, публикувани преди поне година, които редакцията желае да препоръча. Заглавието е на “Дневник”.

“Захарното дете” от Олга Громова

Превод от руски Здравка Петрова, изд. “Точица”, 2019

Някои книги ти стават любопитни още от посвещението.

На Стела и Ерик

Аз изпълних обещанието си.

О. Г.

Олга Громова среща Стела Дуброва (същата Стела от посвещението) през 1988 г. покрай събиране на помощи за пострадалите от унищожителното земетресение в Армения. Двете започват да разговарят, стават приятелки и Стела споделя историята на живота си в самия му край. Така Громова обещава да превърне разказаното в роман, който може да бъде четен от деца.

Корицата на книгата “Захарното дете” разказва за едно семейство, интернирано през 30-те и 40-те години от Москва в Киргизстан, след като членовете му са обявени за врагове на народа. Романът е дебют на Олга Громова, но в него личи любовта ѝ към книгите – авторката е прекарала живота си, работейки в библиотеки. Тя дописва историята с красиви моменти, добавя и измислени персонажи. Громова има нужното отстояние, за да успее да придаде плътност на разказаното. И с какъв език го прави само! Обрисуваните от нея образи те пренасят на места, където понякога е хубаво, но често е и жестоко.

Историята е за малката Еля (която бавачката, а после и всички останали започват да наричат Стела): тя расте в Съветския съюз, в един дом не само от тухли, но и от тайни. Учат я на чужди езици, песни, поезия и силно усещане за свобода. Принципите на родителите не са на бохемска невъздържаност, а на хладна интелектуалност, необходима, за да оцелеят в един враждебен режим. Възпитават петгодишното дете винаги да сдържа сълзите си, ако иска да спечели в спор. Казват му, че добрият човек никога не реже възела, а се учи да го развърже.

Вълшебният им свят не успява да се задържи дълго в реалността. Една вечер бащата на Еля е отведен незнайно накъде, след като е обвинен незнайно в какво. Еля е твърде малка, за да си спомня тази нощ – не се е събудила дори когато са я вдигнали, за да претърсят легълцето ѝ. Всъщност тя едва си спомня и много повече от баща си, освен топлото усещане да го има:

“Не си спомням лицето на татко. Но си спомням джоба на палтото му. Бръкнех ли в него (ръката ми се побираше вътре почти до рамото), там винаги се намираше нещо вкусно. Спомням си голямата топла ръка, за която се държах, когато в почивни дни излизахме на разходка. И гласа му – много нисък, кадифен. И ето че татко ми разказва приказка. Как едно малко, но смело момиченце без име спасява майка си от зли разбойници и заслужено се сдобива с името Звездичка.”

Купете

Майката на Стела наистина има сблъсък със зли разбойници, но от онези, които имат власт. Когато им казва нещо, което не е трябвало да казва, и пита друго, което не е трябвало да пита, двете с дъщеря ѝ са изпратени в лагер, пълен с други жени и деца на “врагове на народа”. Това е само момент от историята и пътя им, който обаче оставя дълбоки белези.

Как се превъзпитава едно свободолюбиво хлапе, така че да оцелее в тази среда? С инструкции винаги да мълчи, освен в моментите, когато много тихо говори с майка си. И с нужната енергия да му се обясни дори когато майката е смазана от дългите часове на жесток физически труд, а детето пита: “Мамо, а защо нищо не искам?

И защо, когато грее слънце, ми се струва, че ей сега ще завали?” С други думи – с любов (а тук-таме и с гняв, защото “яростта е мощно чувство, което ти помага да устоиш”). В крайна сметка “Захарното дете” е история за това – за силата на любовта не само от майка към дъщеря, но и от непознати, с които ще се срещнат и благодарение на които ще оцеляват, от малките общности, които успяват да култивират приятелство и грижа в гладни и студени месеци.

За мен е доста трудно да определя за деца на каква възраст е написана тази книга. Интересно на кои рафтове я слагат в книжарниците. От последната част, в която се разказва историята на срещата на писателката със Стела, разбрах, че е предвидена за тийнейджъри; някои части обаче са разказани като за доста по-малки деца. Има и елементи на вълшебна приказка – особено в красивите описания на традициите и живота в Киргизия, като тези пасажи за овцете от порода “Мерино”:

“Местните мериноси (грубовълнести) трябва да се стрижат пролетно и есенно време, получават се по 3-4 килограма вълна от всяко стригане. Всичката вълна се преработваше: пране, чесане, предене; от получената прежда плетяха блузи, шалове, чорапи. Отпадъкът от чесането отиваше за правене на плъст. Савелий плъстеше валенки, а от бялата вълна на мериносите правеше нещо тънко и меко, като сукно. От този “плат” шиеха дрехи (дори го боядисваха в различни цветове!).”

Освен това Савелий се занимаваше и с дърводелство и изработка на всякакви мебели. И ги гравираше. Получаваха се истински дървени дантели! Сам измисляше и рисунката. Правеше и дървени лъжици и паници.”

Но докато някои пасажи носят ясно белезите на миналото, други твърде много напомнят на днешния свят През 2012 г. Надежда Толоконникова заедно с други членове от пънк групата “Пуси Райът” е осъдена на затвор, след като в една от най-големите църкви на Москва групата се опитва да изпълни пънк молитва, насочена срещу Путин.

Година по-късно от сибирския затворнически лагер Толоконникова обявява гладна стачка с писмо, в което описва условията на принудителен труд: по 16-17 часа на ден, с по 4 часа сън, с по един почивен ден на месец и половина – за което работничките получават месечна заплата от 29 рубли (малко под 1,50 лв.). В този свят може да бъдеш наказан за това, че не си ушил достатъчно униформи, стоейки бос часове наред в снега. Тоест загубвайки пръсти. През 2021 г. пък имаме и описанието на Алексей Навални на затвора като “истински концлагер на 100 километра от Москва”.

Това е и горчивото в “Захарното дете” – някои части от историята са зад гърба ни и е добре да ги познаваме като минало, други твърде много приличат на настоящето.

Силата на книгата обаче е в инструкциите как да запазиш духа си свободен. Нещо, което се оказва истински спасително – заедно с общността, без която този разказ нямаше да стигне до нас. Много други истории са били изгубени заедно с хората, които са ги носили. Може би и поради тази причина ми се струва особено важно да четем това, което все пак е успяло да стигне до нас.

П.П. Припомнете си и интервюто на Марин Бодаков с Олга Громова, дадено специално за “Тоест” през 2019 г.

Теодора Дидова
Теодора става редактор на Датата след дълги години работила в различни сфери на новинарската и дигиталната индустрия.