Новини

За Коледното връщане в дома

За Коледното връщане в дома

© Юлия Лазарова

Едни от най-свидните изпети спомени, мъка и радост по родното място в българската литература е лирическата поема “На повратки в село” от Николай Марангозов. Тя е свидна и изживяна като Дебеляновите “Скрити вопли” и като всички връщания в спомените ни, или де факто, в родния дом. Тя е колкото родно, толкова и общовалидно преживяване в контекста на завръщане на блудния син.

И това връщане в лоното на безусловната родителска обич става още по-свидно, когато е по Коледа.

Марангозовата лирическа поема няма аналог в българската поезия.

Тя се чете на един дъх. Защото е и изпята на един дъх. Всичко тук се излива в непрекъсваемия поток на анапеста и ни увлича в света на детството, съня и чувствата, идващи преди всичко от несъзнаваното, което е най-силно в детското. Този идващ още от древногръцката поезия лиричен размер е напевен, притежава динамичен, ударен завършек и често се използва в стихотворения, изпълнени с много енергия. Ето заряда с който започва посвещението в поемата:

Осени ме добро вдъхновение,
дай ми жива и истинна вест,
приближете ме скъпи видения,
в лекостъпен игрив анапест!

Поемата започва с посвещение и майчиното писмо, със заръката синът да се върне за Коледа и за своя имен ден – Свети Николай.

Монотонноста на дългото пътуване с влак от чужбина още повече усилва нетърпението за срещата със своите. Тук се редуват ту настоящето прекосяване на реалното пространство и време, ту нахлуването на детските спомени. И онази тръпка – какво ще завариш в къщи, там откъдето си тръгнал по широкия свят, след толкова години. Тук е споменът и малко гузната съвест, че си оставил възрастните си отрудени родители, но и оня могъщ подтик, който те тласка напред в непознатото и неизживяното.

Срещата с бащата на гарата е като в антична трагедия – величествено и митично. И наред с това – толкова близко и родно.

Не сънувам ли в радостна треска,
не привиждам ли някакъв дух?
Сам свети Николай ме посреща
в бяла нимба и златен кожух.

И тогава младият човек ще познае в издълбаните от мъките, старческите черти на посрещача, своя баща.

Ето предстои още едно пътуване до родното село, със шейна през величествения снежен Балкан. Тук всичко е толкова картинно и кинематографично – лъкатушенията през клисурата, снежната дрезгавина Дърветата като че ли са “засводили” своеобразен храм, в който се навлиза с трепет. Това ретардиране на пристигането в родния дом, още повече увеличава и радостната, и едновременно смутна възбуда. Тук сетивата не могат да се наситят на родната природа, на изживените през детството усети. За да стигнем до най- свидната и свята среща – с майката.

Срещата с майката Марангозов ще озаглави “Интермецо”. Може би думите не стигат за такава свята среща, затова музиката ще помогне. Много думи в лириката са изписани за светостта на майката и дългоочаквана среща майка и син. Но това, което ще излезе от сърцето и изпод перото на Николай Марангозов включва цялата гама от чувства, които бушуват и у двамата. И нека припомним, че връзката между майка и син е най- неамбивалентната връзка, която започва още в ранно детство и с преминаването през Едиповия комплекс в развитието на момчето. Ти тук и сега можеш да свалиш катадневната “суетливата дреха” – фасадата ни пред другите и ще бъдеш винаги приет като едно голямо дете.

Сега можеш спокойно да кажеш,
Да изплачиш над тия поли
Всичко обично, всичко умразно,
Що те радва и що те боли.

Изповядай си всичкото лошо,
Измоли се без свян и без страх,
Знай, че тук ще получиш ти прошка
И за най-непростимия грях!

Тези дни, които ще прекара в бащиния дом са като една приказка, като един сън. Тук е цялата вселена на детството. Всичко, което те е заобикаляло в детството и ти е говорело на един тайнствен език, който само в детството разбираме – на одушевяването на всичко наоколо. И това идва още от зората на човечеството, когато първобитните ни прадеди са вдъхвали живот на тотема. Това анимизирене остава и в детството.

Общуването с близките ще върне поета към детското страхопочитание към бащата, милостивостта на майката и най-добрите другари от детството, с които можеш да споделиш всичко – домашните животни. Ще те върне към целия този детски свят, по-своему страшен и едновременно магичен. Неусетно в теб “ще пропълзи твоя детски живот”:

Дето вси дребулийки и вещи,
като живи те гледат сега,
сякаш стари познайници срещат
един дълго невиждан другар.

И сред тези и казани, и премълчани моменти с близките, толкова свидно ще прозвучи една малка, дълго лелеяна майчина мечта – че иска да я заведе синът й на Рилския манастир.

Толкова малко иска в заника на отрудения си живот тази майка, която от родното село е ходила само до близкия град Търново. И веднага след тази дързост, майката ще каже: защо ли бъбри тя, сиротата за такива невъзможни неща – не е за нея тази радост – тя да си гледа скърбите.

Николай Марангозов. "На повратки в село". С., изд. Хемус, 1940 г.

© “Алба”

Николай Марангозов. “На повратки в село”. С., изд. Хемус, 1940 г.

Не може да не ти се свие сърцето от тези стихове.

Защото всяка майка е като светица. Всичко дава и нищо не иска.

Тези дни прекарани в простота и непристореност в родния дом за Николай Марангозов са като Рождество, и едновременно като Възкресение. Защото когато мислим за Бог, може би трябва да мислим и за Рождество, и за Възкресение.

В тази лирическа поема, писана през смутната 1940 година, Николай Марангозов отразява и политическите вълнения на околните. Хората по простонародному ще споделят мъдростта на своите прозрения за света:

Да не мислиш, че Сталин и Хитлер
на подносник ще ни поднесат:
на ви Добруджа, на ви и Тракия
зарад някакъв воден износ –

По далеч тях ги гони мерака
та през нас си постилат платно.

И отново поетът ще ни върне към изконното – как Свети Стефан отново ще събере челядта “та бащи и деца да запомнят / тая Коледна сладка софра!”. Отново това е апотеоз на радостта, на светлината, на Рождеството.

Тази година се навършиха 120 години от рождението на Николай Марангозов и 80 години от отпечатването през 1940-та година на лирическата поема, но въздействието на “На повратки в село” винаги е живо и актуално.

И днес модерно и съвременно звучат стиховете от епилога на поемата:

Сбогом паметни дни и недели,
изгостувани в мир и покой!
Сбогом, обично бащино село!
Сбогом, мой изповеден герой!

Теодора Дидова
Теодора става редактор на Датата след дълги години работила в различни сфери на новинарската и дигиталната индустрия.