Новини

"Особнякът" – роман за класическия бунтовник без кауза

Героят в книгата на турския писател Юсуф Атълган се родее с Холдън на Селинджър и с героите на Керуак

© ЖАР-Жанет Аргирова

Героят в книгата на турския писател Юсуф Атълган се родее с Холдън на Селинджър и с героите на Керуак

p:first-of-type::first-letter { float: none; font-size: 17px; line-height: 1.42em; padding: 0; } ]]> Текстът е препубликуван от рубриката на “Тоест” – “На второ четене”. Тя е за книги, публикувани преди поне година, които редакцията желае да препоръча. Заглавието е на “Дневник”.

“Особнякът” от Юсуф Атълган

Превод от турски Хубавинка Филипова, изд. “ЖАР – Жанет Аргирова”, 2018

Честно си признавам, че не познавам добре турската литература отвъд Назъм Хикмет, Ахмед Хамди Танпънар и Орхан Памук. Това първо издание на Атълган на български запълва както лична, така и национална празнина.

В оригиналното заглавие на романа присъства думата “айляк”. Ако тя беше запазена в превода, книгата най-вероятно би се радвала на неочаквано голямо читателско любопитство, но би направила лоша услуга на интензивната проза между кориците.

За да разбера повече за автора, попитах няколко познати турски поети какво мислят за Атълган и каква е представата за него днес в Турция. И тримата отговориха категорично и отделно един от друг, че той е един от най-великите романисти на Турция, все още е четен и преиздаван и някои от книгите му са екранизирани. Работил е дълги години като учител, но след това се е уединил в малко градче и се е отдал на писане. Атълган умира през граничната за съвременността 1989 година, като оставя недовършен последния си роман.

“Особнякът” е дебютният му роман, публикуван през 1959 г. Главният герой в книгата е Дж. и въобще не отговаря на българската лежерна представа за “айляк”. В дълбочина са проследени историята на неговата лична катастрофа, вътрешният съдебен процес, на който се подлага, и присъдата, която сам си произнася.

Романът е разделен на четири части, които носят имената на сезоните. Чрез динамични фрази – поток на съзнанието в синкопиран ритъм, напомнящ джаз – научаваме историята на Дж. Макар и изповедна, тя е разказана в трето лице, но е обогатявана от външната гледна точка на жените в живота му и техните писма и дневници. Така книгата придобива пълнота и триизмерност, в която личат предразсъдъците и консервативността на времето.

Дж. не търпи конформизма, клишетата и лицемерието. Този класически бунтовник без кауза не спира да броди нервно по улиците на Истанбул. Той е неуморен фланьор. Ако имаше интернет, щеше да е непрекъснато онлайн. Роднина е на Холдън на Селинджър, на героите на Керуак, но може би най-добре би се чувствал в компанията на Артуро Бандини, алтер егото на Джон Фанти.

Купете

Виждаме го как скита, бохемства, бие се и го бият, яде, търси спокойствие в алкохола, сяда сред безкрайна върволица от кафенета и ресторанти, ходи на театър и кино, позира за портрет в художнически ателиета, разсъждава непрекъснато за отвращението си от тъй наречените обикновени хора и от лекотата, с която според него пропиляват живота си. Със същата лекота той пръска пари наляво и надясно. Дж., естествено, пише и разкази. Чете Мейлър, Капоти и Фокнър и на моменти се идентифицира с Ван Гог.

Атълган, за разлика от много други писатели, не крие какво кара Дж. да е непрекъснато така трескав и неспокоен в на пръв поглед безцелния си поход. Той търси жената, в която да се влюби: “Откакто се нагледах на двуличието, фалша и абсурдността в безценното ни общество, аз търся единственото несмехотворно нещо, за което да се вкопча: истинската любов! Жената! Жената, с която ще си бъдем достатъчни един на друг и която ще мисли, ще чувства и ще обича като мен.”

Достигането до конкретни жени и близостта му с тях, с приятелките му Айше и Гюлер, ни най-малко не забавят темпото му. Колкото и да се стреми към нея, Дж. не може да повярва, че заслужава обич. Той всъщност търси интимност не с човек от плът и кръв, а с идеален образ, нуждата от който се корени в миналото. Отказва да приеме живота в противоречията и сложността му и да заживее в настоящето. Дж. настоява за черно-бяла еднозначност и така премахва цветовете и нюансите в отношенията си с другите.

Маниакалността му почива върху детска травма, израстване без майка, но с изключително болезнени взаимоотношения с вече покойния му баща. Благодарение на наследството от него, той може да си позволи да не работи нищо и да се отдаде напълно на фикс идеите и на ексцентричността си. Дж. нито за момент не излиза от модела си на поведение, не преживява катарзис или облекчение. За сметка на това храни обилно раната си.

Даже и да има крехка възможност да се затвори, той решително я зачерква. Пристрастеността към травмата изглежда леснообяснима. Това е катастрофалното последствие от постоянния цикъл на провал, преследване на невъзможното и последвал отказ от срещата с възможното. Дж. изпитва срам от себе си и го пренася върху целия свят.

Питах се, докато четях, защо Дж. прави една и съща грешка толкова пъти. Отговорих си, че е трудно да се промениш, трудно е да погледнеш разказа на живота си и да го редактираш, за да тръгне в друга посока.

Наистина е подвиг да отвориш друг път пред себе си и да имаш перспектива за нещо различно от досегашното. Перспектива буквално означава да виждаш през нещо, да проникваш навътре и отвъд. Понякога успешният опит за нова перспектива и нов хоризонт се оказва невъзможен. И Дж. остава сам и убеден, че няма човек на света, който да го разбере или пощади. Промяната за него се оказва невъзможна.

За съжаление, все още има както много хора в тази ситуация, така и много държави.

Теодора Дидова
Теодора става редактор на Датата след дълги години работила в различни сфери на новинарската и дигиталната индустрия.