Новини

Пернила Сталфелт: За много деца смъртта не е окончателна

"Мисля, че е важно децата да се чувстват свободни да говорят по всякакви теми с възрастните, които могат да слушат и да посочат някои добри гледни точки", казва шведската писателка.

© Скрийншот, YouTube

“Мисля, че е важно децата да се чувстват свободни да говорят по всякакви теми с възрастните, които могат да слушат и да посочат някои добри гледни точки”, казва шведската писателка.

p:first-of-type::first-letter { float: none; font-size: 17px; line-height: 1.42em; padding: 0; } ]]> Текстът е препубликуван от “Тоест”. Заглавието е на “Дневник”.

По повод наскоро появилата се на българския пазар “Книга за смъртта” (превод от шведски Росица Цветанова, изд. “Точица”, 2020) потърсихме авторката ѝ Пернила Сталфелт. Как децата си представят смъртта и какво можем да научим и ние, възрастните, от разговора си с тях на тази тема – разберете от отговорите на детската писателка.

Защо имахте нужда да напишете “Книга за смъртта”, предназначена за деца?

– Когато бях малка, петгодишна, често мислех за смъртта. Пред нашата къща бяха катастрофирали коли, струва ми се, че имаше и загинали. На тази възраст си дадох сметка, че един ден и аз ще умра. Бях стъписана. Ще умрат и родителите ми, и всички роднини. Тревожех се. Не помня да съм говорила с някого за това. Така че написах книгата, от която самата аз имах нужда в детските си години. За да може детето да седне с някой възрастен и да поговори за нещата, които го притесняват.

Смъртта е нещо плашещо. И в същото време тя е толкова естествена, колкото е естествено раждането. Началото и краят на живота. Мисля, че е важно децата да се чувстват свободни да говорят по всякакви теми с възрастните, които могат да слушат и да посочат някои добри гледни точки. Освен това е много забавно да разговаряш с децата и да чуеш техните идеи. Затова във всичките си книги се стремя да предизвикам децата и възрастните да говорят за важните неща в живота. Заедно.

Купете

Когато писах “Книга за смъртта”, попитах няколко деца какво знаят за смъртта, и те ми разказаха много неща. Много повече от това, което съм включила в книгата. Но доста от техните отговори са тук. Исках да включа и смешните неща, за да стане по-ведро.

Това е философска книга за представата за смъртта, за свързаните с нея наши навици и идеи. Много държа да съм близо до мислите и фантазиите на самите деца. Тяхната перспектива е изключително важна за мен. Затова и рисунките са близки до детските. Обожавам детските рисунки, толкова са изразителни, страхотни са! Искам децата да усещат, че те също могат да напишат книга и да я илюстрират.

Как беше приета книгата в Швеция и по света?

– Най-много обичат “Книга за смъртта” в Германия. Там се купува наистина много. Книгата беше номинирана за немската награда за детска литература – Jugend Literatur Prize. В Нидерландия също стана много популярна, както и в Швеция. Тук обаче най-много се харчи книгата ми за акото. Всички семейства с малки деца я имат.

В интервю за българската си преводачка Вера Ганчева Вашата сънародничка Астрид Линдгрен казва, че за разлика от възрастните с техните задръжки, децата са я подкрепили в разкриването на една истина: смъртта може да унищожи човека, но представата за смъртта може да го спаси. Как бихте коментирала думите ѝ?

Предполагам, искала е да каже, че когато знаеш, че ще умреш, обръщаш повече внимание на нещата, които правиш, а това може да е спасително. Не се гмуркаш във водите на непознато море. То може да те убие. Добре е да го знаеш.

Освен това, когато знаем за смъртта, можем да вземаме по-добри решения за живота. Животът е безценен, а тази гледна точка те кара да го уважаваш. Кара те да се стараеш да го направиш по-добър – както своя собствен, така и този на другите. Развиваш емпатия към всичко живо. Разбираш живота по-пълно.

И още един въпрос, вдъхновен от опита на Линдгрен: кое беше по-голямото предизвикателство при писането на “Книга за смъртта” – практическият, всекидневен аспект на темата или нейната екзистенциална дълбочина?

– Исках да напиша философски коментар по темата за смъртта. Просто попитах децата какво знаят, и записах отговорите им. Използвах ги в книгата, за да получа една лека, хумористична, но в същото време практична гледна точка. Книгата ще даде на децата и техните близки възможност да говорят за тези сериозни неща, но и да разберат малко повече за живота и клаузите в договора с него.

Мисля, че е важно поколенията да обсъждат по-сериозните аспекти на живота. Не можем да избегнем смъртта. Рано или късно тя ще ни сполети и ми се струва, че е добре да бъдем поне малко подготвени. А смехът е разрешен дори когато е тъжно. Той носи облекчение. Плачът също, разбира се.

Как бихте защитила ролята на хумора пред родителите, които се притесняват от него? Съвместими ли са хуморът, истината и утехата?

– Когато говориш с деца, те много често те разсмиват, защото са толкова умни и имат толкова различен подход! Винаги могат да те разведрят. И тъй като книгата е вдъхновена от деца, мисля, че се получи чудесна смесица от разсъждения, хумор и практически ритуали около смъртта – поне за Швеция. Сигурна съм, че в много страни е различно. Различни навици, различни ценности и ритуали по темата.

Много деца са анимисти (тоест вярват, че всичко има душа), тъй че смъртта не е толкова окончателна за тях. Те могат да продължат връзката си с починалия. Трябва да кажа, че в известен смисъл аз също го правя. Както беше казал някой, мъртвите винаги са добра компания. Тези, които си харесвал, разбира се.

Как бихте обяснила факта, че смъртта като тема в детската литература е най-характерна за европейския Север?

Купете
Купете

– Ами предполагам, че тук не се страхуваме толкова от смъртта. Да вземем “Братята с лъвски сърца” на Астрид Линдгрен. Когато умират, те отиват в един нов свят. И умират отново. Малко е будистко. Някога Швеция е била бедна страна и много деца са умирали от болести. Може би затова гледаме на нещата така?

От друга страна, ние имаме много либерални възгледи за детството. Нашите деца може да са дивички и разглезени. Но пък са доста щастливи и свободни. Не са изтормозени и потиснати. Към това се стремим, затова имаме толкова много култура за деца. Театър, кино, музика, концерти, църковни служби за деца. Занимания за цялото семейство.

Страхотни площадки за деца. Училища по плуване и т.н. Хубаво е да растеш в Швеция. Децата са най-голямата ни ценност и има уважение към тях. Детската култура съществува отпреди коронавируса. Швеция е била бедна до 40-те години. Мисля, че културата е опит да преработиш живота, неговите въпроси, отношения, инструкции за употреба. Затова и той е част от културата за деца.

На какво Ви научи работата с деца в прочутия музей “Модерна”? На какво бихте искала да научите децата?

– Работата с деца и изкуство ме научи колко умни и забавни са децата, колко често се интересуват от всичко, което виждат и чуват. Дори от тъжното и трагичното. Те имат много опит и знания и често – специална гледна точка. Атмосферата с тях е творческа. Децата непрекъснато ме учат на нещо. Какво мислят, как гледат на нещата и т.н.

Като педагог и възрастен, човек трябва да е много чувствителен, много съпричастен, когато подхожда към някоя трудна тема. Трябва да се чувстваш спокойно в ситуацията. Тогава децата са свободни да говорят и да споделят собствените си мисли и опит. Трябва да ги вдъхновиш, като ги изслушваш и покажеш искрен интерес.

Обичам да им говоря за изкуството и различни художници. Да ги накарам да виждат. Да отворя пространство, в което да говорят за видяното и за всичко, което им хрумне. Да почувстват, че това е окей. И че казаното от тях е важно. Искам да знаят, че да споделяш мислите си е нещо радостно и забавно, но и важно, стимулиращо. Ако мога да накарам детето да се почувства важно и уважавано, значи съм направила нещо добро и за себе си, и за него.

Събуди ли пандемията нови значения във Вашата “Книга за смъртта”?

– Доколкото знам, не. Знам обаче, че много деца са използвали книгата ми, когато някой техен близък е починал. Едно момченце каза, че когато брат му умрял, книгата описвала нещо, което то самото преживяло. В известен смисъл го конкретизирала. Затова искаше да ми покаже рисунка на брат си и да пиша за него в книгата. Учителят на момченцето ми каза, че носело книгата през цялото време със себе си. Очевидно е било много важно за него. През годините съм чувала доста такива истории.

Теодора Дидова
Теодора става редактор на Датата след дълги години работила в различни сфери на новинарската и дигиталната индустрия.