Общество

Смешен ли е вицът “Луно, луно, земьо македонска…”





Защо повечето държави от ЕС и САЩ

приемат за чиста монета версията на Скопие

Седмица след като спря преговорите на Македония за ЕС, официална София изпадна в ролята на архиваря Коробейников в литературната класика “12-те стола”: “Той бе изигран от Остап Бендер с такава гениална простота, че дълго стоя и рита дебелите крачка на масата за хранене”…

Как стана така, че малката държавица край Вардара успя да постави в неловко положение големия си български съсед пред цяла Европа и половин Америка? Защо повечето държави от ЕС и САЩ приемат за чиста монета версията на Скопие и не проумяват българския наратив?

За обективна причина може да се приеме фактът, че евро-атлантическата стратегия на ЕС и на САЩ съвпадна с позициите на РСМ и се размина с българския интерес. В резултат на което София изпадна в ситуация да стопира същата тази стратегия, част от която е самата тя! Незаобиколим препъникамък за провалените преговори се оказаха също несъобразените с реалността македонски претенции и лъкатушещата българска политика към Македония.

Няма как Скопие

да финансира

филм, в който

българите са

изобразени като

злодеи, да го

предлага за

“Оскар”,

а след две-три години да поиска от “злодеите” да помагат – все едно нищо не е станало. Като това е само върхът на айсберга в отношението към България.

Българската политика към западната ни съседка също не е китка за мирисане. Впрочем държавна политика към Македония няма. В рамките на 70 години официална София принуди хиляди българи писмено да се самоопределят като македонци, а сега настоява Скопие да се откаже от претенциите за малцинство. Отрече се от Гоце Делчев и предаде костите му на Скопие, сега си го иска обратно. Примерите са десетки. Е, подобни “държавнически” лупинги няма как да бъдат заличени за 70 години. Историята дълго помни подобни неща.

Можеше ли

България да не

спира Македония

за ЕС?

Не, защото това очакваше целокупният български народ – няма правителство, парламент и президент, които да тръгнат срещу подобно статукво. Десетилетия наред българското общество бе убеждавано в българския характер на хората в съседна Македония. Доводите за това винаги са се опирали на исторически факти. И затова Македония е “най-романтичната част от българската история”, както сполучливо обобщи президентът Петър Стоянов.

Но какво направи държавата да популяризира извън граница тази историческа истина?

Нищо. Българската теза за Македония си остана за домашна употреба. По времето, когато историци и творци от току-що признатата (първо от нас) западна съседка обикаляха света и обявяваха за македонци известни българи, България гордо предпочете да не слиза на това ниво.

Македония заложи на своите учени, професори, писатели, интелектуалци да обясняват тезите на новата държава. Тя финансира стотици изложения, гостувания на творци и историци по света, които години наред разясняваха “македонскиот идентитет”.

По същото това време у нас професори, писатели, интелектуалци ставаха пазачи, за да се прехранват. Духовният живот в България бе (и все още е) последна дупка на кавала. Сега личат последствията и от презрителното отношение на държавата към българската духовност. А българските творци и интелектуалци можеха убедително да покажат българската истина за Македония по света – просто държавата трябваше да им помогне. И ако това бе станало, нямаше да има условия за кражба на българска история.

Официална София дълго смяташе, че след като историческата истина е на българска страна, тя ще възтържествува.

Да, ама не,

както казваше

покойният Петко

Бочаров

Докато комшиите отделяха солидни средства и чрез лобистки компании изграждаха необходимото им обществено мнение в чужбина, България се смеше на вица за “Луно, луно, земьо македонска”. Оказа се, че не е смешно. Приемайки за достатъчни безспорните исторически факти, забравихме правилото, че когато една лъжа се повтори сто пъти, тя става истина.

Но въпросът е не само в това, че светът не познава българската история – проблемът е и с премълчаните събития в нея, както и в избирателния подход към фактите. Например – т.нар. българска, а според РСМ – фашистка окупация в периода 1941-1944 г., депортирането на евреите и т.н., и т.н.

Историци и журналисти в Македония приписват на българската войска по това време кървави инциденти – с конкретни имена и селища.

Така ли е наистина? И ако не е така – защо не се опровергае с факти? Защо поименно не се посочат хората край Вардара, репресираните заради българското си самосъзнание? В пресата в западната ни съседка всекидневно се изливат безспорни лъжи, истини и полуистини за българите. И ако българин отиде там и опита да се ориентира – например в Скопския мемориален център на Холокоста, попада в необрано лозе, същото е и в Гърция, и в Румъния…

Точно така се почувствах преди 30 години, обикаляйки Западна Тракия като кореспондент на радио “Свободна Европа”.

На площада в Драма,
пред паметника,
посветен на
“българските
зверства”
от 1941 г.,
мигах на парцали пред очевидци на събитията, които с родопски диалект опитваха да ме вкарат в темата.

В Комотини и в Ксанти ми показаха ксерокопирани архивни документи на местната българска администрация в периода 1941-1944 г. Видях отчети за това как тази администрация е изселвала местните евреи от града. Прочетох донесения на българския кмет до правителството в София за организиран митинг, подкрепящ изселването на евреите. Вещите в домовете им са подробно описани на чист български език… Годината бе 1990-а. Години по-късно видях същите документи в българска книга с миниатюрен тираж. Но темата си остана в научната сфера.

В обществото ни така и
не се състоя широк
разговор за съдбата
на гръцките и за
македонските евреи,
както и за ролята на българската войска в Западна Тракия и Македония.

В подобни случаи се стига до недостиг на информация, а той бързо се запълва със спекулации. В резултат на което мнозина македонски автори се прехранват с писания за “бугарски фашистички окупатори” – и това продължава с десетилетия.

Сегашната ни кавга с Македония показва докъде водят премълчаваните теми в историята. Проблемите от затаяването на истината не са само със Скопие.

Румънските медиависти

определят като влашка

династията на Асеневци,
в Гърция има помашка азбука за българоезичното население там, изселници в Турция периодично водят дела срещу България в Страсбург заради т.нар. възродителен процес, а у нас около него цари оглушително мълчание… Подобни въпроси не са един и два. Публиката трябва да ги знае и да участва в изясняването им. Такъв е европейският подход. Ето заради това

проблемът с Македония
трябва да бъде решен
открито и върху основата
на европейски ценности
и принципи – в противен случай всички в региона ще загубим.

Но кой да реши проблема?

Сега всички гледат (с укор) българската дипломация – не разяснила достатъчно македонската тема в чужбина. Не знам дали е така. Работил съм във Външно по времето на Соломон Паси и съм наясно какви компетентни дипломати има там. Но когато десетилетия наред няма последователна държавна политика по темата Македония, какво могат да направят дипломатите сега, освен да вървят след събитията? Това е мисия не за едно министерство, а на цялата държава.

Теодора Дидова
Теодора става редактор на Датата след дълги години работила в различни сфери на новинарската и дигиталната индустрия.