Новини

"Черните камъни" – сякаш писана от Кафка и редактирана от Линдгрен

Творбата на Хюс Кайер е колкото детска книга, изпълнена с приключения, приятелства и преодоляване на всевъзможни препятствия, толкова и притча за властта и идеологията.

© “Жанет 45”

Творбата на Хюс Кайер е колкото детска книга, изпълнена с приключения, приятелства и преодоляване на всевъзможни препятствия, толкова и притча за властта и идеологията.

p:first-of-type::first-letter { float: none; font-size: 17px; line-height: 1.42em; padding: 0; } ]]> Текстът е препубликуван от рубриката на “Тоест” – “На второ четене”. Тя е за книги, публикувани преди поне година, които редакцията желае да препоръча. Заглавието е на “Дневник”.

Хюс Кайер е роден през 1942 г. в Амстердам. В продължение на шест години е начален учител. За този период писателят споделя в интервю пред в. “К”: “Всеки божи ден им четях на глас. Когато прочетеш на децата някоя книга, после те искат да я прочетат. Дори още да не могат.” Впоследствие се отдава на литературата. Автор е на повече от петдесет книги, носител е на множество награди за детска литература, включително и на “Астрид Линдгрен” за 2012 г.

На български са преведени две негови книги – “Книгата на всички неща” (2003) е последната му книга за деца, а “Черните камъни”, макар и излязла втора на български, е от пословичната 1984-та – една никак неслучайна година. (Всъщност книгите са четири – бел. ред.) По думите му, той винаги е писал за възрастни, а в днешния свят “проблемите на възрастните са по-големи от проблемите на децата: голяма пропаст между бедни и богати, проблеми в любовта, много разводи”.

“Черните камъни” е колкото детска книга, изпълнена с приключения, приятелства и преодоляване на всевъзможни препятствия, толкова и притча за властта и идеологията. Историята е за страна, в която мъжете каменоломци работят в кариера, жените им се трудят на нивата и продават дребни камъчета, плодове и зеленчуци на търговците, които в замяна им дават големи черни камъни, пазени от стражите. Каменоломците се наричат още и народът на Кулата. С черните камъни те строят кула към небесата. Там, по-близо до слънцето и на по-топло и плодородно място, уж се намира тяхната утопия и обетована земя. Те строят всеки ден пътя си към нея.

В стилистично, идейно и емоционално отношение книгата сякаш е писана от Кафка и редактирана от Линдгрен.

Купете

Същата яснота и тъга в осмислянето на цикъла от трупане на познание за парадоксите в човешкия живот и превръщането му в печал. И същото желание за милост и грижа. За необходимата утеха във всекидневието на героите в този свят, който метафорично е и светът на ХХ век.

В началото историята е за Омар и Долон, двама братя близнаци. Единият е верен на убежденията на народа си, а другият – не чак толкова. Той е по-скоро мечтател. Иска да разбере къде гнездят лястовиците, подобно на прекрасния въпрос от “Спасителят в ръжта” – “къде отиват патиците, когато езерото замръзне”.

На двамата братя им е писано да се запознаят отблизо с много неща. С момичета от града на търговците. После да познаят отблизо трагедията на собствения си народ и тежките усилия и жертви по изграждането на кулата. Ще трябва и да се разделят. Да открият нов номадски народ и после да се преоткрият, когато стане ясно каква е ролята на стражите в цялата работа и откъде идват те и черните камъни. Тогава разбират и къде гнездят лястовиците.

Кайер е написал лесна за четене книга. Тя е прозрачна, плавна и най-вече мъдра. С ясни и много добре развити образи, той на пръв поглед описва мита за Вавилонската кула. Всъщност става въпрос за това

как се изнася една вече срината идеология, как се колонизира друга култура и как се индоктринира и завзема едно общество.

Става постепенно и неусетно. Невидимият свят на чуждата мечта се представя като единствен и безалтернативен начин за постигане на пълнота и щастие за обществото. След като този начин е възприет – следва злоупотреба с вярата в мечтата. Следват мечове, наказания за неверниците, експлоатация на труда и спекула с материалните ресурси. И така, докато се заживее в дълг – икономически и идеологически. Дълг, който никога не може да бъде погасен.

Сред тези различни съсловия и народи все пак стават и къси съединения. Има и млади хора, които виждат пробойните в целия процес. Виждат тъгата в него. В този свят на строене на кулата “мъжете не остаряват. Те започват да кашлят и умират”. За съжаление, опозицията и несъгласието в тоталитарния свят не се толерират. Тук е нормално човек да загуби близък само защото е различен и изпълнен със съмнения.

Естествено, има я и фигурата на аутсайдера отшелник, смятан за луд от бившите си съграждани. Той знае тайните, пазени от властта, и ги споделя с младежи, които някога може и да заемат неговото място.

“Черните камъни” напомня и на филмите на Миядзаки.

Децата, както и при японския режисьор, не са инфантилни, а сериозни и отговорни. Те проявяват доброта и милост, но се среща и жестокост, на която децата са не само свидетели, но и извършители. Трудно е да запазиш невинността си, дори и да не си фанатик. Неизбежно е да пораснеш и да видиш в пълнота за пръв път света без илюзии и това да те промени. Лошото е, че може да те направи чужденец в собствения ти дом. Може да те кара да гледаш критично и да виждаш отвъд идеологията и измишльотините на властта. Така се достига до не чак толкова очевидната истина, че любовта към несъществуващата в реалността идеология не трябва да превишава любовта към съвсем съществуващия и конкретен ближен.

“Черните камъни” използва и друг стар мит – този за пещерата на Платон, в който хората не са готови да понесат бремето на истината и светлината и са готови да продължат да живеят в сенките на пещерата. Кайер майсторски разказва за това как се изкривява доброто, когато е породено от желание за редакция и за радикална промяна. И как от напътствията бързо се стига до наказанията и от разговора – до гроба.

Купете

Във време на различни по своя характер борби, манипулации, протести и избори Кайер напомня, че трябва да има хора, които да дълбаят до сърцевината на проблема. Но може да има и хора, които да останат встрани и да имат силата на страничния поглед. На независимия наблюдател, който рано или късно ще бъде потърсен от някой нов млад човек, който иска да знае истината и не се страхува от предчувстваната болка.

Теодора Дидова
Теодора става редактор на Датата след дълги години работила в различни сфери на новинарската и дигиталната индустрия.